Преди около двадесет-двадесет и една години се случи така, че както добре стана ясно, назря политическия хумор, който, отново както казахме, стана основна тема за разговор между хората. Вземете за пример пътуването в трамвай, например. То е точно толкова полезно, колкото е и полезно да си пуснете късната емисия новини, дори по-полезно. Ако не сте решили да забегнете в съкровеното място, пътя към което минава през слушалките а’ла тапи, ставате волен или неволен слушател на разговор между хора, които говорят за новите политически тенденции. Например за един от най-добрите строители на модерния капитализъм Бойко Борисов, който чупи матрицата и логиката чрез повишението си от пожарникар в министър-председател. Чест повод за дискусии е това лице. Пък и на кой не му е интересно кариерното му развитие, което от своя страна доказва, че България е досущ като САЩ, понеже и тук хората имат мечти, които в крайна сметка се сбъдват, но не и без неимоверен труд и усилия. Например, какво му е лошото на това да се поразнищи живота на супер героят Бойко? Ако извадим историята му от контекст и реалност, това е един персонаж, който би подхождал на холивудски екшън, руски криминален филм и българска комедия. Едновременно, разбира се.

Понеже никой не е отрекъл тоталитарния строй, който на практика е под прикритие в България, трябва да се вземе под внимание издигането на личността в култ. По същия начин, по който преди месец Джони Деп откри в Сърбия паметник на самия себе си, след десетина години Бойко ще открие подобен, но в Банкя. Защо не? Както нееднократно той е заявявал “Дойдох и ги бих!”; “Ето, направи ви метро, а след няколко месеца ще ви направя магистрала”. Тези две твърдения идат да покажат няколко важни неща:

– Бойко е виден удърник, който с удоволствие жертва себе си в името на народа.
– Бойко бие всеки и всички сам. Не му е нужен народ.

Тези две твърдения, които на пръв поглед изобщо не се допълват, да не кажем, че изобщо нямат връзка помежду си, всъщност са много верни, понеже:

– Бойко не е никакъв удърник и последната му мисъл е за народа.
– Бойко не се вълнува от народа, а върви по стъпките на съветските другари.

Защо?

– Защото, ако Бойко беше удърник, нямаше да прави само по една копка и да чупи шампанско, а щеше да замени официалния костюм с работнически гащеризон и щеше да копае метрото със зъби и нотки, не с машини за милиони евра.
– Щеше да се кланя на народа (разбира се, като всеки политик) и щеше да благодари, че народа му подарява много милиони, само като гласува за него.

Но…

– Бойко предпочита да се бие в гърдите, че няма да почива, а ще работи за народа, а ден по-късно да ходи на обзор. Това е лицемерно. Не спрямо народа, а спрямо него.
– Бойко вероятно прекарва повече време с ПР-ите и говорителите си, за да може да има готов текст, който да прочете, когато дойдат верните кученца, които имат смелостта да твърдят, че работят като журналисти.

Разбира се, не трябва да проявяваме толкова голяма критика към него, макар критиката в случая да клони към истина.

Отново проблемът не е в него. Хората са му дали властта в ръцете и са сложили главите с и торбата, която в момента се подритва, както се подритва и коженото кълбо в нефелната ни футболна лига. Факт.

Проблемът си е в хората, но за жалост няма как да е другояче, понеже хората не са свободни. Не защото такъв е бил техния избор. Така се е наложило, а наложилото се си остава през вековете. За всеобща жалост и радост на една шепа хора, свободни хора по нашите земи не се срещат. В историята има едни шест века, които сме прекарали под робство, но не такова, каквото е разбирате при първосигнално фокусиране на думата робство. Това робство касае основно мисълта. На повечето хора Системата им е забранила да мислят, а тези, които решават да заобиколят или излъжат Системата, рано или късно биват отритнати. Ако мислите, че това е една елементарна и евтина алабалистика, задайте си въпроса “Кому е нужно кръщенето на едно бебе?”, а от отговора ще светне малката лампичка над главите ви. В нея се крие сигурно нещо важно, което по прикрит начин ще се опита да отвори очите, които са свикнали да бъдат слепи. Поне до сега.

За още по-голяма жалост, всички, които казват, че промяната идва отвътре навън, никак не са прави. Питайте Бойко, ако искате.

За една промяна от този тип, всичко трябва да дойде отвън. Сиреч, трябва да се забранят промиващите мозъка поп-фолк генератори за пари, трябва да се спрат капиталистическите медии, които ви обясняват, че сте напълно добре и нищо ви няма, но в същото време разделят хората на класи за да опровергаят тоталитаризма, който бушува из географските ни ширини. Разбира се, ако това се случи, то ще се случи само на едни бели листи и ще бъде стиковано като роман, който първо ще бъде категоризиран като утопия, а после смело ще бъде хвърлен в кюпа книги, които на практика са недоброкачествени. Гореното на книги по целесъобразност ще потвърди, че жестоко се наказва всеки опит за отстъпление от норми и принципи. Но и това не е най-страшното, ако трябва да сме оптимисти. Най-страшното, драги ми читатели, е духовното аутодафе, в което ежедневно биват хвърляни нови и нови книги.

С оглед нежеланието на хората да мислят, веднага трябва да хвърлите в кошчето всички мисли, които някак си са се стрелнали през главата ви. На момента.

Но нека не задълбаваме толкова дълбоко, защото и без това, ако четете това изречение, понеже е към края, най-вероятно не ви касае написаното дотук. Не важи за вас. По този случай, опитайте се да се свържете с мен, пък да видим къде и кога ще успеем да се срещнем, за да изпием по една свободна бира.

Къде се вписва Алексей Петров ли? Темата, драги ми читатели, ще спре да ви вълнува, когато започнете са си миете краката със студена вода.

Набутах се на сцената, при фотографите, а “сцената” изглеждаше така:

На първо време на сцената излезе една хубава кака, която май просто оглеждаше за правилното разположение на камерите:

През цялото време публиката изглеждаше така:

Първи на сцената излезе Васко Кръпката:

Изключвайки нещата, случващи се на сцената, встрани беше по-интересно, защото около Мартин Димитров и Иван Костов все ставаха интересни неща, основно за снимане:

По-късно на сцената се появи Хилда Казасян:

Аз знам, че повечето медии някак си пропуснаха да го споменат, но на сцената се качи един възрастен човек, вероятно провокатор, който обясняваше, че предните 40 парламента са били конструирани от комунистите. Този човек изглеждаше така:

Най-младата участничка, очевидно подкрепяща сините възгледи, изглеждаше така:

Като за финал, едно кадро с Мартин Димитров, което ми навява странно deja-vu, което не мога да си обясня точно откъде изниква:

Толкова от мен. Бях там, чух какво казаха, прекарах си страхотно, написах статия, снимах, публикувам снимките. Държа следващите редове да не бъдат пропускани:

Снимките са публикувани под Creative Commons Attribution лиценз. Казано на по-прост език, ако искате да ги използвате, за каквито и да е цели, единственото необходимно нещо, което трябва да направите е да сложите препратка към публикацията.

Дузина човешки същества, които са събрани на едно място. Живеят заедно, трудят се заедно, опитват се да покажат един несъществуващ алтруизъм и тъй нататък. Всеки един от тези хора е своего уникален и различен. Общото помежду всички е само известността. Поп-фолк звезди, бивши и настоящи носителки на заветната корона, присъждаща се на уж най-красивата дама в нашата родина. Но поп-фолкът и красотата някак си са твърде сухи съставки. За да се получи хомогенна смес липсва предизвикателството. Тоест — липсват още звезди под манежа. За получаването на т.нар. хомогенна смес са необходими още политолози, футболисти, актриси, още представители на музикалната индустрия, но от други области и жанрове. Е, в предаването “Големият брат” всички съставки за получаването на нещо “сладко” и интригуващо са на лице. Имайки такива съставки – много лесно бихме приготвили една невероятно вкусна манджа. Липсват единствено подправките и пикантните добавки, които да помогнат за направата на един на практика лесно продаваем продукт. А именно — защитаване на каузи, в които не е нужно да се вярва. Тоест имиджът има едно ниво, което е задължително да се поддържа и защитава, а всяко малко плюсче към този имидж би бил добре дошъл. За каузите – малко по-долу.

Летвата е вдигната твърде високо, имайки предвид, че трябва да се защитава една маска, която е градена с течение на много време. Ерго – инвестират се всички налични ресурси в отбраняването на имиджа. В България впечатление правят известните личности, които парадират със своята ранимост, милосърди, алтруизъм и други добре скалъпени качества. Тоест — не би ни направило особено впечатление ако в градския транспорт пътуваме с един човек, който не показва нищо от истинското себе си. При медийните звезди нещата стоят другояче – те според себе си са длъжни да изграждат видимо нереални образи, в които да се въплъщават във всеки удобен момент, в който камера се изпречи пред тях. На практика не е трудно за постигане, защото всеки един разумен индивид носи по един или друг начин своята маска, зад която се е скрил в черупчестата си личност и не смее да се покаже. Сиреч – по-лесно е да се представиш за такъв какъвто не си. Например в “Биг Брадър” на пръв поглед влизат известни личности, уж водени от идеята да се събират пари за благотворителност. След внимателно наблюдение на не повече от двадесет-тридесет минути от кой да е епизод лъсва една друга картинка, която не е особено лицеприятна. Хората, които са били хора допреди малко стават хищници, които бранят образите, в които са се въплътили по един или друг начин. В един миг допреди малко пулсиращото сърчице на мис България, която е влязла с цел да събира пари е спряло да пулсира по начина, по който е пулсирало преди десет минути. Защо? Елементарно — защото са разбрали, че парадирането за широка обща култура всъщност е фарс. Широката обща култура не се свежда до разпознаване на всички сублиминални послания в космополитън, даване на съвети как точно се гримира и какъв точно слънцезащитен фактор да се сложи, ако ще се излиза на двора. Разкривайки коя да е личност — тя малко или много се чувства едва ли не разконспирирана. Тоест – разбивайки маската – тя се чувства като речна риба в соленоводен водоем, което предрича крах. Нищо, че всички други около нея могат да се почувстват по същия начин. В този смисъл – личностите, които са натикани в тази, на пръв поглед луксозна къщичка, не са толкова истински личности, колкото са плод на обиграни роли.

Именно тези обиграни роли пораждат въпроса дали борбата за каузите, в които уж участват защото изпитват необходимост е реална. Да речем, че на теория наистина борбата е реална. Бидейки филантропи (в известен смисъл) — защо се оплакват, че цигарите и алкохолът им са на привършване? Нали ако не пият и не пушат – това е малка сума заделена за децата таланти, медицински център и създаване на спортни школи? Консумирането на хляб и прости, обикновени ястия не е срамно нещо. Срамно е когато едни известни личности, които твърдят, че са съвсем обикновени хорица от народа забравят, че защитават своята теза, че са именно такива покажат отчасти истинската си същност, която се различава осезаемо от общоприетия и добре защитаван образ. Тоест – може да не пушат цигари от по пет лева, а да заделят поне два от тези пет лева за благотворителност. Наглата лъжа никак не е честна, нито подхожда на такива образи. А енергийните напитки, които всъщност са доста скъпи?

Алтруизъм ли?

От друга страна — точно това иска масата народ. Искат зрелище. Римската максима е строго актуална и днес: “Дай на народа хляб и зрелище, и го остави”. Именно това зрелище кара хората да изпращат текстови съобщения от мобилните си телефони, като цената е два лева и четиредест стотинки, а до сметките на защитаваните каузи достигат едва тридесет до четиредесет процента от тази цена. Бидейки народ, който е свикнал да гледа сеир и да се смее с пълна уста — това трябва да ни устройва. Добре замисленото развитие на “благотворителното” състезание не се оказва точно това, което са ни представяли. Но кой се интересува? Нали има скандали и зрелище?

Но какво можем да направим ние – наистина обикновените хора, на които ни е писнало от глупости и зрелища? Имаме два варианта – да се опитаме да се потопим в безграничната глупост, която ни сервира това предаване…или просто да сменим канала.

Ето един вариант за пет елементарни стъпки, които да обезсмислят блогът, който списвате.

1. Заглавия. Заглавията са много важна част от публикациите. При по-интересни заглавия, вероятността да намерите читатели е по-голяма. Ако всяка публикация, която списвате бива добавена в Svejo.net (да речем) — най-ефективните заглавия задължително трябва да съдържат следните ключови думи:

• УНИКАЛНО
• СКАНДАЛНО
• НЕВЕРОЯТНО
• ШОКИРАЩО

Задължително с големи букви. Например заглавие на публикация от сорта на “УНИКАЛНО: Човек отглежда гьозум в гардероба си!“. Всъщност едно такова заглавие, че дори и съдържанието на публикацията не съдържат нищо смислено. Невъзможно е да съдържат нищо смислено. Но много хора ще хвърлят едно око само и единствено заради думичката “уникално”, написана с големи букви. Така печелите цял unique visitor, което си е цяло посещение, което пък си е плюс за блогчето ви. Използвайте този похват във форуми, video community сайтове и прочее. Успехът е гарантиран!

2. Използвайте снимки! Разбира се, това не е кой знае каква новост. Много публикации биват допълвани от снимки. Ако например пишете за войната в Ирак или гладуващите деца в Сомалия — използвайте снимки на политици, престъпници, извънземни, земноводни и т.н. Снимките са си генериран трафик, което за много хора означава още един незаменим плюс. Никога не забравяйте, че ако сложите източник на снимката, то най-вероятно ще бъдете безинтересен. Автор: Интернет също не върши работа, защото това го правят вестниците. Бъдете уникални и не зачитайте авторското право, нито лицензът, под който е публикувана снимката. Никой няма да забележи, че не сте упоменал автор или препратка към оригинала.

3. Регистрирайте блогът си във възможно най-много търсачки, директории и агрегатори! Този похват също никак не е нов, но явно действа много силно…все още. Регистрацията в търсачки не е никак трудна – попълва се една форма, чака се определено време…и най-вероятно ви одобряват. Директориите за блогове също не са трудна работа, но не пропускайте нито една директория. Регистрирайте се във всички директории за блогове! Нещата не стоят по такъв начин при агрегаторите. Агрегаторите представляват сайтове, които обират през RSS последните публикации от посочени блогове…или категории/тагове на посочени блогове. Вероятността да приемат вашето блогче не е особено голяма, но бъдете инат и опитвайте многократно. Вероятно след 2048-мата ви молба — ще си имате място в агрегатора! Това означава, че блестящите публикации ще стигат до повече хора. Което е успех!

4. Реклама, реклама, реклама и пак реклама! Това също е основен и ключов елемент по пътя на обезсмислянето на който и да е блог. Варианти – много. Google AdSense, AdWords и т.н., като това е най-малкото. Не бива да забравяте, че всеки един пиксел около content частта може да ви донесе по някоя стотинка. Хитрите хора биха почнали да ви следят през RSS, но вие трябва да бъдете по-умен и да поставите AdSense дори в RSS емисиите. Целта на упражнението е монетизиране. Монетка по монетка…той и Рокфелер е направил така първите си два милиона. Можете да слагате реклами за/на/ каквото се сетите. Имате цял sidebar…или два. Бъдете изобретателни и запълнете всеки пиксел с глупава, лишена от смисъл реклама.

Това е. Наистина това е всичко. Не ви трябва нищо повече. Знаете, че трябва да търсите елемент на сензация, нали? Знаете как а “съчините” комерсиално заглавие и съдържание, разбрахте и как да популяризирате всичко което правите.

Вие сте на ход. Хайде! Нали и без това все повече хора си орезилват и комерсиализират блоговете. Бъдете един от тях! Нека силата бъде с вас!

Тъй като все още имам възможност да имам поглед над нещата като ученик – ще споделя…може би шокиращи неща, които се знаят предимно от учениците, ще предложа и някои елементарни и близки до акъла предложения.

Едно от нещата, които карат учениците да се чувстват “големи”, е надмощието над “по-слабите”. Ако пък някой “по-слаб” иска да се внедри в групата на “големите” – има няколко начина, като всеки следващ е по-глупав, по-рискован и по-опасен от предходния…но крайният резултат е по-впечатляващ. Крайната цел – да си по-готин, по-голям и по-опасен, разбира се – носи своите рискове. Според желанието на всеки отделен индивид – крайната цел е и финансово бреме, независимо от кой слой на йерархията се намираш.

До преди две-три години лесно можеше да извървиш криволичещия път към “славата”, като си купиш метален бокс и набиеш някого. Двата варианта съответно бяха да набиеш по-малък от теб…или по-колоритното, което те издига в очите на другите “големи” – някой на твоята възраст. Самото намиране на метален бокс не е по-трудно от купуването на кутия цигари от магазина. Влизаш в някое стрелбище (меката на черния пазар с хладни и огнестрелни оръжия) и просто избираш от “задната стаичка” каквото ти душа иска и каквото ти портфейла позволява. Цените на боксовете варираха от 10 до 40 лева, като по-скъпите бяха и по-ефективни: метални топчета в горната част, шипове, които будят респект…и други такива безсмислени добавки към малкото хладно оръжие. После просто отиваш – причакваш някого след училище, викаш някой/някои от “големите” – пребиваш злочестия съученик и ставаш седмичната звезда, както и получаваш специален запис в средно голямата тъмно-синя полицейска книга с имена и адреси на непълнолетни хулигани, които се държат под око.

Тогава беше така. Сега нещата стоят някак по-различно. Боят е отживелица. Както и хладните оръжия.

Сега нещата не стоят по много различен начин. Основната разлика вече е в поразителната мощ. Докато с метален бокс имаш право да вкараш в разходи по зъболекари само един човек, с огнестрелното оръжие можеш да сплашиш някой до такава степен, че той да се напикае. Но не е смешно. Тъжно е…тъжен е фактът, че това деяние те прави “голям”. Самото сдобиване с оръжие също не е голяма философия. За да станеш модерен, голям и страшен, просто трябва да отделиш от 40 до 300 лева…отново в зависимост от егото и желанието ти за величие. Ако си пълнолетен – пътят е елементарен – просто влизаш със съответната сума в X магазин за оръжие – пазаруваш желаната стока, стигаш до въпроса “с ДДС или без ДДС”, като при избор на втората опция минаваш по-евтино и не получаваш свидетелство за притежание на газов  или разрешително за притежание на боен пистолет. По-често се избира варианта с газов пистолет – патроните са по-евтини (45-55 стотинки), изборът е по-голям и т.н.
Въпреки това, боен пистолет също можеш да си купиш. На кого му пука, че нямаш т.нар. “психо” и нямаш разрешително. Тук проблеми няма – влизаш в оръжеен магазин, изчакваш да останете насаме с продавача и най-искрено му споделяш намеренията си. Той е печен – ще ти влезе в положение. Без въпроси за ДДС-та, идваш зад щанда и си избираш пистолет. Най-продуктивен би бил изборът на Desert Falcon, защото е много добро копие на Desert Eagle, пък е и лъскъв, което си е голямо предимство. Особено пред “мадамите”. За него обаче патроните вече стигат горна граница 80 стотинки за патрон.

Принципът на акция “голям” е аналогичен на използване на хладното оръжие, с разликата, че тук не се цели нанасяне на физическа, а на психическа вреда.

В случаите на сплашване с огнестрелно оръжие действието отново е елементарно – събираш част от “големите”, ако имаш възможност – нека бъдат повече. Причакваш “жертвата”, пак до училище – насочваш пистолета и заплашваш, че ще стреляш. Елементарната и естествена защитна реакция би била страх. Инстинктът за самосъхранение изтласква автоматично ръцете на жертвата към лицето, като концентрира основната енергия в тях. Другите части от тялото са уязвими. Най-добре ще се развие сценарият…ако жертвата се напикае. Пак казвам – не е смешно. Това отново е естествена реакция на почти всеки човек и никой не е застрахован в такава ситуация. Междувременно, докато жертвата се страхува и животът минава като на лента пред очите й – бонус би донесъл ироничен смях. Още повече аплодисменти от “големите” биха се натрупали при възпроизвеждане на изстрел. Тогава точките биха могли да ударят “тавана на славата”.

Може би не казвам нищо ново. Може да не кажа нищо ново и до края на статията.

До тук видяхме ползата и вредата от хладните и огнестрелните оръжия. Видяхме, че могат да бъдат опасни. Хватката обаче е да влизаш необезпокояван в училище с оръжие. Това е още по-лесно заради:

- липсата на “бип-аларма” (т.е. детектор, който пищи, ако усети, че влизате с нещо метално в сградата)
- липса на охрана
- липса на постоянни проверки на полицията
- липса на сутрешните дежурни учители, които проверяват кой влиза в училище
- липса на охранителни камери

Ако погледнем нещата от един ъгъл – училището е виновно. Трудно бихме могли да обвиним родителите, че не си изпълняват задълженията, тъй като нямаме доказателства, които да подкрепят това твърдение. На лице са неспазване на вътрешно-училищната уредба и правилник, сериозни пропуски в цялата концепция за сигурност. Тя не е само в България, а в цял свят. Веднъж месечно в Америка, например – ученик стреля по съученици в самата сграда на училището. В България всички училища симулират присъствие на охрана. Има няколко души, които бдят над спазването на реда и дисциплината в училището…но това важи само за 12 часа – от 19:00 до 7:00. Оправданията, че училищата нямат достатъчно пари за охрана, вече не важат. Нашето законодателство позволява на всяко училище да ползва полиция при нужда. А охраната не е ли нужда ? Без да засягаме онзи сакрален въпрос дали полицията изобщо знае какво и как да прави.
Самите детектори за засичане на метал варират, като долната граница е 500 лева, а горната – 2000 лв. При условие, че масово училищата имат един-единствен вход (и то главен) – едно поставяне на детектор би улеснило живота на директорите, би осигурило може би и спокойствие на учениците. Сутрешните дежурни учители нямат почти никаква тежест, нямаха и в миналото, когато трябваше да си покажеш бележник/ученическа карта, която да удостовери, че ти реално си ученик в това училище. И учителските оправдания, че парите са малко – отново не важат. За да може човек да получи възнаграждението, което му се полага – трябва да изпълнява задълженията, които директорът му поставя. В случая – директорът може да нареди да се възстанови сутрешната проверка от дежурни учители.
Охранителните камери са нещо много…интимно в училищната обстановка. Личните пристрастия биха могли да си кажат думата, но за да изляза най-леко от ситуацията, мога да споделя мнението на повечето хора, че камерите, които следят случващото се в двора на училището, не нарушават правата на човек, не потъпкват и правото му на неприкосновеност. Камерите в класните стаи не биха показали нищо по-интересно от вече констатираните възможности.

Самата идея гамените да имат повече власт в училище не се ражда някъде другаде, а във вътрешни (онлайн) форуми. Така ми сподели поне съученик с боен пистолет, който от две седмици мъкне със себе си постоянно. В глобалната мрежа не би било редно да се осъществява контрол, нито да се “подслушват” вътрешни форуми. Не би било редно. Хитростта на хората и техният талант да измислят начин да завоалират намеренията си чрез Интернет не са нова практика. Въпросът тук лежи на плещите на етиката, културата и интелигентността.

Именно в такъв форум се разменят мнения, предложения и идеи относно видовете, марките огнестрелни оръжия, както и начини за използване. В по-големите градове нещата стоят малко по-страшно. Обратно на логиката, ученици от “не елитни” училища не са по-добре въоръжени спрямо ученици от елитни училища. В София и по-специално в НПМГ се оглавява класацията за най-голям процент притежатели на оръжие.

Идеята за надмощие над по-слабите е втъкната в гените на нас – хората. Институциите пък са длъжни да се грижат за равенството между мен, теб, теб и теб. Училището като институция отдавна не е това, което беше. Освен това, може би най-тревожният факт, който трябва да трогне и най-каменните сърца – училищата стават котило на престъпността. Независимо дали се осъзнава глобално или не. А колкото по-опасно е самото училище -  толкова по-голяма би била и заплахата от вътрешно разпадане на младите хора.

П.П. Не съм нито от едната, нито от другата страна. Нямам оръжие и не са ме заплашвали с оръжие.

Митичният герой Ахил трябва да настигне една костенурка (в други версии на апорията – Хубавата Елена), която се движи десет пъти по-бавно от него, и се намира на един стадий преди него. Той никога не може да го направи, защото преди да стигне до костенурката, трябва първо да стигне до мястото, където тя е била, когато той е тръгнал да изминава съответното разстояние – а тя за това време ще се е придвижила още напред, и ще е оставила още разстояние. Когато Ахил измине и следващото разстояние, костенурката се е придвижила още напред – така до безкрайност – всеки път, когато Ахил стигне до точката, където е била костенурката, тя ще се е придвижила още напред. Следователно движението е логически противоречиво, и не може да бъде описано с мисловните категории.

Source: http://en.wikipedia.org/wiki/Zeno%27s_paradoxes

———-

Стрелата

Тук отново за пример Зенон дава полета на една стрела. Във всеки момент от този полет, стрелата се намира в точно определена точка, и в тази точка се намира в покой. Но сбор от състояния на покой не дава движение, както и сборът от нули е нула. Следвайки пътя на логическото описание, стрелата виси неподвижно в пространството без да се движи.

Source: http://en.wikipedia.org/wiki/Zeno%27s_paradoxes

———-

Парадокс на бръснарят

Кметът наредил на селския бръснар да бръсне всички онези и само онези жители на своето село, които не се бръснат сами. Кой ще бръсне селския бръснар?

Source: http://en.wikipedia.org/wiki/Barber_paradox

———-

Гарванов парадокс

Ако две твърдения са логически еквивалентни и ако двете имат предвид едно и също, тогава всяко доказателство за едното е доказателство и за другото твърдение.

Това обаче е абсурдно. Няма начин да знаем какъв цвят е гарванът, освен ако не се вгледаме внимателно в него, нали ?

Преводите са мои и ако има правописни грешки, то те са там само и единствено защото съм свикнал да пиша бързо и да допускам куп правописни грешки, които дори спелчекъра на Емуто не хваща. Преведох и други интересни парадокси, в процес на превода ги и разреших (както и тези) но се чудя дали да ги оставя така или да пиша решенията. Утре – другата порция парадокси.

П.П. Под преведени имам предвид – синтезирани по такъв начин, че да не се мъчи човек да чете всичко, като парадоксът е пред очите му

0. Бодвате кабела и всичко заспива без главоболия.
1. Отваряте (като root) /etc/network/interfaces и пред ва се появява:

auto lo
iface lo inet loopback


Като от вас се иска да добавите само три реда:


auto eth0
iface eth0 inet dhcp
hwaddress ether 00:01:1F:0F:1B:F0


Като съответно на трети ред, където имаме hwaddress ether – добавяте mac адресът, който ISP-то ви е предназначило за “получател” на интернет. В крайна сметка трябва да се получи следното:


auto lo
iface lo inet loopback


auto eth0
iface eth0 inet dhcp
hwaddress ether 00:01:1F:0F:1B:F0


А по принцип ако си използвате WLAN – може и да не пипате вече редактираното.

П.П. Както се вижда mac адресът е малко измислен и примерен.
П.П.2. Честита нова година.

Има обаче три прости неща, които трябва да знаем когато местим блоговете си на нов домейн.

1. Промяна на siteurl в wp_options:

UPDATE wp_options SET option_value = REPLACE(option_value, 'http://www.old-domain.com', 'http://www.new-domain.com') WHERE option_name = 'home' OR option_name = 'siteurl';

2. Подменяме guid в wp_post по този начин:

UPDATE wp_posts SET guid = REPLACE(guid, 'http://www.old-domain.com','http://www.new-domain.com');

3. Подменяме post_content в същата таблица:

UPDATE wp_posts SET post_content = REPLACE(post_content, 'http://www.old-domain.com', 'http://www.new-domain.com');

За това ме светна @dragunoff от Българските форуми за WordPress, който пък го е прочел от тази статия. Това разбира се – няма никакво значение, бирата е обещана

Но нали знаете – бекъп на базата данни преди гимнастиката

Та…става дума за това как точно аз си инсталирам уеб сървър – Apache, PHP, MySQL. И защото ме мързи да помня – предпочитам да го изпиша под формата на малка статия

Най-напред за да си спестим малко излишни главоболия – по “бунтувски” начин:


sudo su


И след като сме си въвели вече паролата и няма нужда преди всяка следваща команда да добавяме sudo – проверяваме дали има налични обновления:


apt-get update


Ако има – точим ги. След като сме ги източили – сваляме Apache2, PHP5 (не знам дали някой още крета на 4) и библиотеката-връзка между двете:


apt-get install apache2 php5 libapache2-mod-php5


Сега се предполага, че трябва всичко да е окей. (Лично аз рестартирам):


/etc/init.d/apache2 restart


В браузъра набираме http://localhost и ако видим един надпис с огромни букви:

It’s work!

…значи не сме объркали нищо

От там – /var/www/ е публичната папка за вашите бъдещи проекти. Но за да проверим дали PHP работи:
1. Даваме права за контрол над папката и файловете в нея:


chmod -R 777 /var/www


2. Създаваме phpinfo.php и в него извикваме phpinfo(); функцията за да видим как стоят нещата:


gedit /var/www/phpinfo.php


// Разбира се – в зависимост от графичната среда (или липсата на такава) – използваме gedit/kate/nano
// или каквото си харесаме.

В отворения празен файл пишем:

<?php
phpinfo();
?>

И съответно търсим: http://localhost/phpinfo.php

До тук – добре. Имаме Apache и PHP5. Повечето модули са на лице. Ами mod_rewrite ?!
Елементарно – той се намира в /etc/apache2/mods-available и просто трябва да го преместите в /etc/apache2/mods-enabled:


cp /etc/apache2/mods-available/rewrite.load /etc/apache2/mods-enabled


Добавка: за малко да забравя:


gedit /etc/apache2/sites-enabled/000-default


Намираме и променяме AllowOverride от None на All. Трябва да се получи нещо такова:



Options Indexes FollowSymLinks MultiViews
AllowOverride All
Order allow,deny
allow from all



Сега точим и MySQL:


apt-get install mysql-server mysql-client php5-mysql


Интуитивна инсталация, нали ?!

Сега…тук още има спорове дали phpMyAdmin е добър вариант и дали сред конкурентите му няма по-добри. Може би има. Лично аз съм зад рутер и дупката, която откриха не ме плаши. Нито съм с последната версия на phpMyAdmin, нито сървъра ми е публичен

Но да се върнем на инсталацията на phpMyAdmin:


apt-get install phpmyadmin


Остана само да добавим един ред в /etc/apache2/apache2.conf – най-отдолу добавяме:

Include /etc/phpmyadmin/apache.conf

И рестартираме:


/etc/init.d/apache2 restart


С това се приключва цялата история. Лично моето предложение е за всеки случай да си изтеглите на момента gd библиотеката, защото после ще ви мързи:


apt-get install php5-gd


И вече имате един работещ сървър, който може да тормозите както си пожелаете

Надявам се поне на някой да е интересна статията. Въпреки, че има и готови пакети (lamp ?!) – аз предпочитам всичко да мине през моите очи. За всеки случай. Но за разлика от Windows, тук инсталацията не е толкова тормозеща и времеотнемаща.

Вече сглобеният сървър работи перфектно на Ubuntu 7.10, 8.04 и 8.10 – тествано и изпитано

П.П. ID-то на публикацията обаче ми харесва много
Edit: (24.01.2009) Бях забравил да редактирам едно излишно поставяне на sudo във втората команда + слагане на командата за копиране на rewrite.load

Нещото, което обаче много ме дразни е това, че в 90% от случаите качествените творби се публикуват под copyright “лиценз”. Разбирам – лошо няма…автора иска да запази авторските си права.

Нещото, което обаче ме шокира е масовто несподеляне на “простотиите” на отворените общества. Това е въпрос на личен избор – така е. Но е тъпо дори да се мисли в стил Добри Божилов и да се твърди, че отворените “неща” са глупави, че са простотии и прочее. Хубаво е хората да проумеят, че безплатните неща в много от случаите са по-качествени от лицензираните. Като например OpenOffice.Org. Не ми се спори и нямам за цел да карам “затворените” хора да повярват, че безплатните неща са по-качествени от платените такива.

Идята ми беше за лицензите. Много хора не схващат идеята за Creative Commons и вариациите му. За това ще се опитам в долните редове да обясня какво е Creative Commons и става ли за ядене.
С няколко думи Creative Commons представлява…всъщност договор. Този договор като цяло е твърде различен от copyright, но хората масово не го спазват…както и copyright впрочем. Когато човек иска да сподели своя “творба” (текст, картинки, музика, код, софтуер и прочее) сериозно се замисля (може би) за лиценза. В повечето случаи решава да му лепне един (c) и да запази всички права. Лошо няма. Друг е въпроса, че така скопява творбата си и хора като мен (например) се чудят изобщо дали да гледат такива творби. За това и избягвам блоговете и сайтовете, които бълват (c) съдържание. Но Creative Commons, с неговите вариации предполага по-свободно използване на творбата..в някои случаи.

Няколко пъти са ме питали каква е тази простотия cc-by и всички буквички след тиренцето. Ще се опитам да го обясня достъпно, за да могат да го разберат повечето хора…ако има такива, които не знаят какво е това Creative Commons…

cc-by – или “признание”. Пример – аз публикувам този постинг под cc-by лиценз. Ако на някой друг му хареса и реши да използва пасаж от него или да го пре-публикува, то просто трябва под публикуваното от него да сложи препратка към оригиналния постинг и да спомене автора. Това е един от леките лицензи…който вестниците все тъй упорито избягват да спазват между другото..
cc-by-nd – “без производни произведения”. Пример – аз публикувам този постинг под cc-by-nd лиценз. Това ще рече, че не позволявам модификации, редакции, промяна на словореда и прочее, когато някой го публикува в сайта си. Ако иска да го публикува – просто цитира пасаж или целият постинг, като просто слага препратка към оригинала и споменава, че автор съм аз.
cc-by-nc-nd – Тук важи същото както и при cc-by-nd, с уловката, че генерираното съдържание не може да се използва за комерсиална употреба. Тоест – не може например вестник “Дрън-Дрън” да публикува из страниците си мое съдържание…най-малкото, че те ще вземат пари на мой гръб…примерно.
cc-by-nc – В този случай съдържанието, което генерирам може да бъде използвано за комерсиална употреба, но може да бъде модифицирано. Тоест – този към този постинг може да бъде добавен още един пасаж на произволно място и да се публикува в който и да е сайт, като аз пак трябва да получа признание – препратка към оригинала и споменаване, че аз съм автор на постинга.
cc-by-nc-sa – тук е малко “по-сложно” и се надявам да не се оплета в обяснението. В този случай – постинга, който аз публикувам може да се използва за некомерсиална употреба, като пре-публикуващият е длъжен да упомене името ми като автор и да сложи препратка към постинга. Постинга трябва да се споделя и пре-публикува при същия, подобен или съвместим с лиценза на оригинала.
cc-by-sa – Тук важи същото, като при cc-by, с разликата, че може да се пре-публикува, ремиксира и модифицира. При публикацията трябва да се спази същия, подобен или съвместим лиценз спрямо лиценза на оригиналната творба.

Има и CCPlus лиценз…за който нито ми се пише, нито хората, към които е насочен този постинг ще си направят да го прочетат.

В такива моменти се чудя дали изобщо някой ще схване това, което съм написал…и дали изобщо ще се опита да го осмисли.

За тези, които не желаят – да си публикуват творбите под (c) – затворен лиценз.

Think open!