Завърши се един дванадесетгодишен цикъл от ставане по никое време, в последните четири — прибиране по никое време. На моменти учене до никое време, а в други — спане до никое време.

Май няма да забравя хората от трите части на времето прекарано в училище.

Ех, хора…псували сме се за дребни неща, карали сме се, викали сме си, но който и ще да ме убеждава в противното — на моменти сме били задружни. Било то когато е трябвало да си оберем парцалите и да се махаме или да се защитаваме един друг.

Право или криво — ще си запазим връзка…с определени хора. Електронна поща, мобилен телефон, адрес…

Не защото всички други са ни противни или неприятни, а защото така трябва. Има хора, на които няма да имаме доверие, както има и хора, за които ще си сложим ръката в огъня.

Нека не разваляме хубавите моменти, а да ги запечатаме в албума, който нашите деца (и дай боже — внуци) някой ден ще отварят и ще се смеят на остарявалата техника, с която са снимани снимките, остарялата техника, която сме използвали…и най-вече ще се смеят на младите ни, голобради лица и крехки (а на някои от нас и пухкави) тела.

Пък и ние ще се сетим как сме предали знамето чисто и неопетнено. Особено как сме го предали с тениска на Pink Floyd. Важното е, че може би ще си спомним хубавите години, които сме прекарали заедно.

Да, от днес вече всеки поема по пътеката, която ще го отведе до нови и чудновати места, нови хора, ново семейство и нов живот. Пътеката може да е гладка, а може и да е обрасла с тръни, които да се забиват по стъпалата ни. Може би пътеките ни ще се пресекат някой ден. Вероятно за малко — една случайна среща след 10 години, едно закъсняло ехо на последния чут звънец в училище. Тогава, приятели, дано си спомним за всички щуротии, които сме правили заедно.

Искрено се надявам всеки един от нас да заживее живота, който иска. Да светят всички звезди, които е искал да светят и да усети топлината на слънцето така, както винаги е искал да я усети.

А ако някой ден се срещнем…нека седнем на по едно бързо кафе, пък да си спомним за онова нещо, което ние е събирало на едно място — училището.

Поздрави, Краси.

Преди седмица-две-три правихме тест (Сряда, първи час) върху творчеството на Йовков.

Ето и по-интересните въпроси и още по-интересните отговори, които бях дал.

1. Къде е роден Йовков?

По път кум школото в ушите ми звучеше Smoke on the water, за това вместо Жеравна, по инерция писах Женева. При проверката преди да дам теста…да, видях си грешката и редактирах. Ама къде е Жеравна, къде е Женева…и защо по дяволите слушам Deep Purple преди училище и правя такива глупави грешки.

4. Къде се развива действието в Старопланински легенди?

А-ха, де! Те се развиват (логично) около Стара Планина — отговора си е написан…а с кой акъл аз бях заградил Родопите не знам. Добре, че си преглеждам тестовете и поправям глупавите грешки

Най-интересен и култов отговор беше на 25-ти въпрос:

25. Кога умира Йовков?

Тук вече блесна геният на моето недоспиване. Вместо 1937 година аз просто написах 137. Като видях какво съм написал се зачудих сам на себе си. По принцип 137 е много хубаво число (както 42)…

…но ако си бях предал теста с тези отговори:

– щях да умра от срам
– преподавателката щеше да ме убие, прерязвайки ми гърлото с лист хартия
– щях да се депресирам

То бива разсеяност, бива…ама да пратиш Йовков от Жеравна в Женева, да пишеш, че в “Старопланински легенди” действието се развива в Родопите…и накрая да изпуснеш ключова цифра…

Но както и да е. От тогава насам просто всяка сутрин пия кафе и не правя такива умопомрачителни грешки от разсеяност

П.П. А каква ли щеше да ми бъде оценката ако не си бях редактирал глупостите?

Както се вижда – бях принуден да стартирам IE (6.0.2900) и да се опитам да сваля друг бровзер, който не харесвам – Opera. При нея – същото както при лиско. Явно училищните компютри се “администрират” от адски мазохисти – windows, IE…

А само да вметна, че всички машини са така…

П.П. Пиша от IE 6 – отвратително е.

Тъй като все още имам възможност да имам поглед над нещата като ученик – ще споделя…може би шокиращи неща, които се знаят предимно от учениците, ще предложа и някои елементарни и близки до акъла предложения.

Едно от нещата, които карат учениците да се чувстват “големи”, е надмощието над “по-слабите”. Ако пък някой “по-слаб” иска да се внедри в групата на “големите” – има няколко начина, като всеки следващ е по-глупав, по-рискован и по-опасен от предходния…но крайният резултат е по-впечатляващ. Крайната цел – да си по-готин, по-голям и по-опасен, разбира се – носи своите рискове. Според желанието на всеки отделен индивид – крайната цел е и финансово бреме, независимо от кой слой на йерархията се намираш.

До преди две-три години лесно можеше да извървиш криволичещия път към “славата”, като си купиш метален бокс и набиеш някого. Двата варианта съответно бяха да набиеш по-малък от теб…или по-колоритното, което те издига в очите на другите “големи” – някой на твоята възраст. Самото намиране на метален бокс не е по-трудно от купуването на кутия цигари от магазина. Влизаш в някое стрелбище (меката на черния пазар с хладни и огнестрелни оръжия) и просто избираш от “задната стаичка” каквото ти душа иска и каквото ти портфейла позволява. Цените на боксовете варираха от 10 до 40 лева, като по-скъпите бяха и по-ефективни: метални топчета в горната част, шипове, които будят респект…и други такива безсмислени добавки към малкото хладно оръжие. После просто отиваш – причакваш някого след училище, викаш някой/някои от “големите” – пребиваш злочестия съученик и ставаш седмичната звезда, както и получаваш специален запис в средно голямата тъмно-синя полицейска книга с имена и адреси на непълнолетни хулигани, които се държат под око.

Тогава беше така. Сега нещата стоят някак по-различно. Боят е отживелица. Както и хладните оръжия.

Сега нещата не стоят по много различен начин. Основната разлика вече е в поразителната мощ. Докато с метален бокс имаш право да вкараш в разходи по зъболекари само един човек, с огнестрелното оръжие можеш да сплашиш някой до такава степен, че той да се напикае. Но не е смешно. Тъжно е…тъжен е фактът, че това деяние те прави “голям”. Самото сдобиване с оръжие също не е голяма философия. За да станеш модерен, голям и страшен, просто трябва да отделиш от 40 до 300 лева…отново в зависимост от егото и желанието ти за величие. Ако си пълнолетен – пътят е елементарен – просто влизаш със съответната сума в X магазин за оръжие – пазаруваш желаната стока, стигаш до въпроса “с ДДС или без ДДС”, като при избор на втората опция минаваш по-евтино и не получаваш свидетелство за притежание на газов  или разрешително за притежание на боен пистолет. По-често се избира варианта с газов пистолет – патроните са по-евтини (45-55 стотинки), изборът е по-голям и т.н.
Въпреки това, боен пистолет също можеш да си купиш. На кого му пука, че нямаш т.нар. “психо” и нямаш разрешително. Тук проблеми няма – влизаш в оръжеен магазин, изчакваш да останете насаме с продавача и най-искрено му споделяш намеренията си. Той е печен – ще ти влезе в положение. Без въпроси за ДДС-та, идваш зад щанда и си избираш пистолет. Най-продуктивен би бил изборът на Desert Falcon, защото е много добро копие на Desert Eagle, пък е и лъскъв, което си е голямо предимство. Особено пред “мадамите”. За него обаче патроните вече стигат горна граница 80 стотинки за патрон.

Принципът на акция “голям” е аналогичен на използване на хладното оръжие, с разликата, че тук не се цели нанасяне на физическа, а на психическа вреда.

В случаите на сплашване с огнестрелно оръжие действието отново е елементарно – събираш част от “големите”, ако имаш възможност – нека бъдат повече. Причакваш “жертвата”, пак до училище – насочваш пистолета и заплашваш, че ще стреляш. Елементарната и естествена защитна реакция би била страх. Инстинктът за самосъхранение изтласква автоматично ръцете на жертвата към лицето, като концентрира основната енергия в тях. Другите части от тялото са уязвими. Най-добре ще се развие сценарият…ако жертвата се напикае. Пак казвам – не е смешно. Това отново е естествена реакция на почти всеки човек и никой не е застрахован в такава ситуация. Междувременно, докато жертвата се страхува и животът минава като на лента пред очите й – бонус би донесъл ироничен смях. Още повече аплодисменти от “големите” биха се натрупали при възпроизвеждане на изстрел. Тогава точките биха могли да ударят “тавана на славата”.

Може би не казвам нищо ново. Може да не кажа нищо ново и до края на статията.

До тук видяхме ползата и вредата от хладните и огнестрелните оръжия. Видяхме, че могат да бъдат опасни. Хватката обаче е да влизаш необезпокояван в училище с оръжие. Това е още по-лесно заради:

- липсата на “бип-аларма” (т.е. детектор, който пищи, ако усети, че влизате с нещо метално в сградата)
- липса на охрана
- липса на постоянни проверки на полицията
- липса на сутрешните дежурни учители, които проверяват кой влиза в училище
- липса на охранителни камери

Ако погледнем нещата от един ъгъл – училището е виновно. Трудно бихме могли да обвиним родителите, че не си изпълняват задълженията, тъй като нямаме доказателства, които да подкрепят това твърдение. На лице са неспазване на вътрешно-училищната уредба и правилник, сериозни пропуски в цялата концепция за сигурност. Тя не е само в България, а в цял свят. Веднъж месечно в Америка, например – ученик стреля по съученици в самата сграда на училището. В България всички училища симулират присъствие на охрана. Има няколко души, които бдят над спазването на реда и дисциплината в училището…но това важи само за 12 часа – от 19:00 до 7:00. Оправданията, че училищата нямат достатъчно пари за охрана, вече не важат. Нашето законодателство позволява на всяко училище да ползва полиция при нужда. А охраната не е ли нужда ? Без да засягаме онзи сакрален въпрос дали полицията изобщо знае какво и как да прави.
Самите детектори за засичане на метал варират, като долната граница е 500 лева, а горната – 2000 лв. При условие, че масово училищата имат един-единствен вход (и то главен) – едно поставяне на детектор би улеснило живота на директорите, би осигурило може би и спокойствие на учениците. Сутрешните дежурни учители нямат почти никаква тежест, нямаха и в миналото, когато трябваше да си покажеш бележник/ученическа карта, която да удостовери, че ти реално си ученик в това училище. И учителските оправдания, че парите са малко – отново не важат. За да може човек да получи възнаграждението, което му се полага – трябва да изпълнява задълженията, които директорът му поставя. В случая – директорът може да нареди да се възстанови сутрешната проверка от дежурни учители.
Охранителните камери са нещо много…интимно в училищната обстановка. Личните пристрастия биха могли да си кажат думата, но за да изляза най-леко от ситуацията, мога да споделя мнението на повечето хора, че камерите, които следят случващото се в двора на училището, не нарушават правата на човек, не потъпкват и правото му на неприкосновеност. Камерите в класните стаи не биха показали нищо по-интересно от вече констатираните възможности.

Самата идея гамените да имат повече власт в училище не се ражда някъде другаде, а във вътрешни (онлайн) форуми. Така ми сподели поне съученик с боен пистолет, който от две седмици мъкне със себе си постоянно. В глобалната мрежа не би било редно да се осъществява контрол, нито да се “подслушват” вътрешни форуми. Не би било редно. Хитростта на хората и техният талант да измислят начин да завоалират намеренията си чрез Интернет не са нова практика. Въпросът тук лежи на плещите на етиката, културата и интелигентността.

Именно в такъв форум се разменят мнения, предложения и идеи относно видовете, марките огнестрелни оръжия, както и начини за използване. В по-големите градове нещата стоят малко по-страшно. Обратно на логиката, ученици от “не елитни” училища не са по-добре въоръжени спрямо ученици от елитни училища. В София и по-специално в НПМГ се оглавява класацията за най-голям процент притежатели на оръжие.

Идеята за надмощие над по-слабите е втъкната в гените на нас – хората. Институциите пък са длъжни да се грижат за равенството между мен, теб, теб и теб. Училището като институция отдавна не е това, което беше. Освен това, може би най-тревожният факт, който трябва да трогне и най-каменните сърца – училищата стават котило на престъпността. Независимо дали се осъзнава глобално или не. А колкото по-опасно е самото училище -  толкова по-голяма би била и заплахата от вътрешно разпадане на младите хора.

П.П. Не съм нито от едната, нито от другата страна. Нямам оръжие и не са ме заплашвали с оръжие.

Е, Киро написа отговор на този въпрос.

http://netcutter.org/насърчаване-личностното-развитиеmy-ass

Да си купиш бележник + ученическа карта ти струва 60 стотинки. Никак не ми се ще да правя проблем, защото това не са толкова много стотинки. Едно кафе. Но сега забелязах, че на бележника пише Цена: 0,15 лв. а на ученическата лична карта пише Цена: 0.03 лв.

Сега се сетих, че от будката дори не ми дадоха касова бележка. А и аз бързах към вкъщи, че ми беше студено. Направете сметка за каква идиотщина и завишаване на цените говорим. Аз исках да си взема и подвързия за бележника и личната карта, но продавачката като ми заяви “Еми тогава 1,50 ще ти струва…” реших от старите бележници у нас да си смъкна подвързия. Смешно е за такъв документ да има такова завишение.

Кожодери и олигофрени…

Радвам се – повече няма да имам нужда от такива неща

Първо – върна се старата учителка по английски. Като изключим, че е премного набожна е много добър учител.

Второ – бутнаха ни да учим икономика. Подяволите, паралелката ми е комютърни техники и технологии, за какво ми е икономика. Ако исках някакви такива хуманитарни измишльотини щях да уча в хуманитарно училище. Не е ли глупаво в един ден да редуваш “асемблиране” “икономика” и “периферни устройства” ?!

Вече без нито един голобрад във випуска, може би малко поумнели, проумели, че рано или късно идват сериозните неща…

Но може би и малко носталгично с оглед на факта, че още 31 седмици и пътищата ни ще се разделят и разклонят в невероятно много посоки…и надали ще се пресичат често.

Край на безгрижното влачене и мрънкане. Край на бягането от училище и криене в “сепарето” да пушим.

Май ще останат интересни спомени, напивания и снимки от буйната младина и безгрижност. И въпреки всичко – последният първи учебен ден си е малко тежко. Вече май повечето хора осъзнахме, че има по-важни неща от това да повтаряш, че искаш да завършиш и никога да не стъпиш в училище.

Моята равносметка…хубави, блажени години. Много хора, много приятели, много странници. Много мигове.

Всъщност никога не съм хранил зайци. Никога не съм искал. И днес не го направих.

И…предадох знамето чисто и неопетнено.

Школата за гладиатори ще остане винаги любимото ми място

Идва ми днес картата, аз щастлив и доволен си отварям пликчето и ХОП!!! – първа инвестиционна банка. Айде стига бе, нали беше на ДСК ?!

А, бе аз просто трябва да си изкарам дебитна карта на някоя банка, на която имам доверие…а с оглед на това, което съм изписал до тук за ПИБ – доверието е равно на нула. Някаква ужасна гавра стана. Бях си доволен защото мислех, че никога няма да имам нищо общо с тях. А сега съм техен клиент ?! К’во ?! Грррррр…майната им и на лъжливите учители и на ПИБ, да живее БурканБанк!!!

Общообразователни:

1. БЕЛ
2. История
3. Английски език

Първите два са ми силни, третият не чак толкова. За това го избрах – трябва да наваксвам, най-вече с воденето на диалози, защото ми писна Саманта да ми говори нещо, аз да я разбирам и половин минута да съчинявам отговор. Винаги ми е липсвала практиката в английския

Специализирани:

1. Програмиране
2. Приложен софтуер
3. Компютърни мрежи

Тук избора е елементарен – първото ми е хоби (да се надяваме и професия в бъдеще). По приложен софтуер фактически трябва да дебъгваме буламачите, които сме сътворили по програмиране. Компютърните мрежи пък са ми другата слабост и няма как.

Какъв е проблема ?!

Когато не се събере група за определен ЗИП – училищното ръководство решава да набута всички ученици в някакъв измислен ЗИП и да им провали мечтата да си изучат избраната специалност. Например тази година бях записал ЗИП “Програмиране” от специализираните, но заради разногласия в учителския колектив…уча “Електронни преобразователи”. Което е срамота. Аз не съм искал електронни преобразователи. Не ме кефи. Материалът, който учим е от девети клас. Копаем на едно място. Другият ЗИП от общообразователните предмети, който бях записал беше “Психология”, там пак заради учителски разногласия ни натресоха ЗИП “езикова култура”. Окей – полезно е. Имам още един час БЕЛ в седмицата. Но и там тъпчем на едно място. За да ти пишат шест просто трябва да разкажеш стихотворение или да представиш една книга. К’во ?! Да, разказах на учителя (директора) “Понеделник започва в Събота”, защото знам, че той също харесва Стругацки. Но това на какво прилича ?! Ти записваш едно, те те пращат да тъпчеш на едно място в девета глуха.

Утре ще попълня документите за “1000 стипендии”, като се целя в клас “А” за 100 лв. месечно. Есето е доста шантаво, но ще се преборим.

А като се замисля – годината свърши. Догодина най-накрая съм последен клас и няма повече. Чудя се да се радвам ли, да плача ли ?! По-скоро ще се радвам, защото МОН и НОМ са най-некадърните структури на образованието в цяла Европа.

Амин!