В последно време нямам голяма възможност да пиша, поне не в блога. Не е като да нямам какво да кажа. Имам събрани няколко кадъра, които трябва да покажа, но това ще се случи на правилното място. В последните десет дни пиша много. Пиша, защото имам какво да кажа, но за жалост почти не мога да ги покажа тук. Блогът ми се следи от хора, които само чакат да напиша повечето неща, които искам да кажа. Но не и това е основната причина, която ме кара да не ги публикувам. Нещата, които съм имал да кажа — казал съм ги на хората, които трябва да го чуят.
Вече се пренесох частично в София. В стаята има пет китари, като ще е тенденция броят им да се увеличава. Интернет хващам, не е като да не хващам. Ако лаптопът е на масата, завъртян под определен ъгъл и прозорците са отворени — имам Интернет. Забелязвам, че живея с по-малко главоболия, когато на ден прекарвам час в Интернет. Преглеждам за коментари тук, във фотоблога, проверявам си електронната поща, виждам написаното и събрано в Google reader…друго май не ми трябва. Предпочитам да съм малко по-отдаден на писането. Харесва ми да пиша толкова много. Измежду цялото писане, най-сетне намерих малко време да отделям за една повест, която отдавна смятах да напиша. Разликата между преди и сега е, че не ми пука за негативните мнения и критики, от уж свръх интелигенти хора, които няма да харесат написаното. Днес дописах първа глава. Типична.
Кварталът, в който живея в София ми дава абсолютното спокойствие, което ми трябва за да пиша. Сутрин отварям прозорците и в стаята ми нахлува мирис на мокра липа. Пия кафе и почвам да пиша. Чувствам се добре. Имам много време, което да съсредоточа в писането. Пиша почти всичко. Малко са нещата, които могат да те направят толкова щастлив, колкото писането. Писане, но свободно. Свободно, от онова свободно, което никой не може и няма право да закача. Пишеш, пишеш, пишеш…след като на теб ти харесва, след като и на най-близките ти им харесва…какво точно те вълнува за негативното мнение. То е като снимането.
Като казах снимане…мога да снимам много повече неща, отколкото можех да снимам преди. Ясен ме провокира с въпрос “А какво предпочиташ да снимаш?”. Тогава отговорих лекомислено, че предпочитам да снимам всичко, което се изправи срещу мен. Това, обаче никак не се каза вярно. Трябваше да разбера какво ми доставя удоволствие при снимането. Разбрах, че искам да снимам хора. Явно обичам да снимам хора. Да, трудно е. Трябва да уловиш настроението на човек, да съобразиш светлината, както и други неща…но на мен ми харесва. Най-спокойното ми снимане беше на митинга на СДС, т.е. ако погледнете малко по-долу ще видите и резултата. Обичам да излизам, когато мога сам, да търся кадри и да се опитвам да снимам. Е, не се получава това, което всеки иска — всяко натискане на бутона за снимане — готов кадър. Вероятно на малко хора им се случва всеки кадър да им е добър. Аз съм щастлив когато от една разходка успея да изцедя един единствен кадър. Важното е да не ти пука, ако нищо не стане.
Като казах това, сещам се, че в момента се случват много странни неща около мен, повечето трудни, на някои неща мога и да се проваля. Честно казано не ме интересува особено провалът. Мога да се проваля, да. Кое е по-важно? — че ще се проваля ли? Или как после ще се изправя? Сигурно е по-важно какво ще направиш след като се провалиш. Имаш няколко варианта — да седнеш и да се тръшкаш, да хленчиш като детенце…или просто да се изправиш, да се стегнеш и да се стараеш друг път да не се проваляш. Да изчистиш абсолютно всичко, което имаш да изчистиш, за да не се провалиш. Важното е да посрещнеш новото утро с изправена глава.
Като казах утро, тази година не посрещнах юлският изгрев. Бях твърде изморен. Знам, че слънцето няма да ми се сърди, че един ден не съм го посрещнал буден.
Наскоро ме накараха да кажа и нещо по въпроса какво е положението около мен. Сам ли съм, не съм ли. Защо пък да изнасям толкова лична информация. Аз никога не съм сам. Не обичам да бъда сам, въпреки моментите, които изискват да бъда сам. А и в какъв смисъл? Сам…в какъв план? Единственото, което знам е, че повече няма да правя грешката да пиша тук твърде лични неща. Някои неща трябва да са по-/private. Ако някой пък толкова настоява да се бърка в личните ми неща…е, може и да изкопчи някоя информация. В някоя кръчма, на по някоя халба бира, да речем. Аман от това дигитализиране на личните работи на човек.
Вчера се запознах с много интересни хора. Не, че имаше как да бъде другояче. Попротестирах повече, защото не ми тръгна снимането. Вероятно по-късно ще покажа и въпросните снимки. Виждам се често с приятели, но по-рядко сядам за по бира…по обясними причини 
Нещото, което вероятно трябва да кажа на хората е да бъдат по-спокойни, доколкото е възможно. Другото…всички научават нещата, които трябва да научат с течение на времето. Pink Floyd няма да свирят през септември в Колизеума в Италия, нито където и да било. Дейвид Гилмор каза, че му трябва почивка. Слуховете за евентуално ново събиране на Floyd, както и жълтите клипчета са измислица. Pink Floyd няма как да се съберат. Най-малкото, защото Ричард Райт вече не е между живите. Не вярвайте на такива провокативни писаници и интервюта. Няма да правят и повторен концерт в Помпей, както четох някъде из фен-сайтовете.
Надявам се да наминавам поне веднъж седмично, но в ролята на списващ.
